автор: БЕРТОЛТ БРЕХТ
Бележки върху диалектиката в театъра
Новите сюжети, както и новите задачи, свързани със старите сюжети, ни
принуждават постоянно да проверяваме и да допълваме нашите художествени
средства.
За да поддържа интереса на публиката към изкуството, къснобуржоазният
театър също се насочва към формални нововъведения; понякога дори
използва някои нововъведения на социалистическия театър. Но там
недостатъчната раздвиженост на обществения живот повече или по-малко
съзнателно само се „компенсира“ чрез една художествена раздвиженост във
формално отношение. Борба се води не срещу злото, а срещу скуката.
Вместо дело имаме дейност. Язди се не конят, а „козата“ в гимнастическия
салон, изкачва се не скелето, а върлината за катерене. Така формалните
домогвания на двата театъра нямат нищо общо помежду си освен това, че
дават възможност за неволни грешки. Картината се усложнява още повече от
обстоятелството, че в капиталистическите страни наред със само привидно
нов театър, театър на модната новост, спорадично се играе и
действително нов театър, и то невинаги само като модна новост.
Съществуват и други допирни точки. Двата театъра, стига да са сериозни,
съзират някакъв край. Единият — края на света, другият — края на
буржоазния свят. Тъй като и двата театъра, щом са театри, трябва да
доставят удоволствие, единият следва да доставя удоволствие от края на
света, а другият — от края на буржоазния свят (и от изграждането на един
нов свят). Публиката на единия има право да тръпне от ужас пред великия
абсурд и получава напътствието да отхвърля възхвалата на великия разум
(на социализма) като евтино (макар за буржоазията всъщност твърде скъпо)
разрешение. Накратко, навсякъде има съприкосновения, но как може да
съществува борба без съприкосновения? Нека обаче да поговорим за нашите
трудности!
За човека е удоволствие да се променя както чрез изкуството, така и чрез
останалия живот, а също да се променя чрез изкуството на живота. Така
той трябва да чувства и вижда себе си и обществото като променими и така
трябва да усвои — в изкуството по забавен начин — необикновените
закони, по които се извършват промените. В материалистическата
диалектика са отразени същността и причините на тези промени.
Като главен източник на удоволствие ние посочихме плодовитостта на
обществото, неговата чудесна способност да създава всевъзможни полезни и
приятни неща — а в последна сметка своята по-добра същност. Да прибавим
и това, че ние можем да отстраняваме всичко досадно и непрактично.
Например при засаждането, поддържането и подобряването на една градина
ние очакваме не само удоволствията, които предвиждаме, но и самата
прекрасна дейност, нашата съзидателна способност ни доставя удоволствие.
Но съзидание означава промяна. То значи да въздействаме, да прибавяме.
Трябва да знаем, да можем, да желаем някои неща. На природата можем да
заповядваме, като й се подчиняваме, както казва Бейкън.
Ние сме склонни да смятаме за „нормално“ състоянието на покой. Един
човек отива всяка сутрин на работното си място, това е „нормално“, това е
разбираемо. Една сутрин той не отива, възпрепятстван е поради нещастие,
поради щастие; това се нуждае от обяснение, нещо трайно, което е
изглеждало вечно, е приключило бързо, по най-краткия начин; е, това е
смущение, нарушено е състоянието на покой, а после отново се възцарява
покоят, след като никой вече не ходи на работа. Покоят е малко
отрицателен, но все пак е покой, нормален.
Дори твърде бурни процеси, стига само да се извършват с известна
повторяемост и с известна последователност, създават впечатлението за
покой. Нощните бомбардировки над градовете например можеха да се
възприемат просто като фаза и точно така се възприемаха, те се
превърнаха в състояние на нещата, вече не се нуждаеха от обяснение.
В статичните описания на натуралистите състоянията получаваха този
оттенък на нещо вечно. Описателите бяха против тези състояния, това се
виждаше, но човек имаше нужда от политическо становище, подобно на
тяхното, за да може да си представи други състояния на нещата и преди
всичко за да узнае как би могло те да се постигнат. В самите състояния
нямаше нищо друго освен това.
Въпросът е дали театърът трябва да показва на публиката хората така, че
да може да ги интерпретира, или така, че да може да ги промени. Във
втория случай публиката, така да се каже, трябва да получи съвсем друг
материал, а именно материал, съставен съобразно с гледището, че
съществуващите сложни, многообразни и противоречиви отношения между
индивид и общество могат да бъдат прозрени (отчасти и почувствани).
В такъв случай актьорът трябва да включи в своето художествено
изображение критика с обществен характер, която да грабне публиката.
Вероятно подобна критика изглежда на някои естети от стар тип като нещо
„отрицателно“, нехудожествено. Но това е безсмислица. Актьорът, подобно
на всеки друг творец, например на един романист, може също така да вложи
обществена критика в своята творба, без да я разруши. Отпорът срещу
такива „тенденции“ идва от онези, които под прикритието, че защитават
изкуството, просто защитават от критика съществуващите порядки.
Съвсем не е вярно, че на новите пиеси и изображения липсвала живост или
страст. Който обича да затаява дъх, може да го прави. Който жадува да се
почувства увлечен, нека само дойде! Част от публиката понякога се
смущава, че хората и процесите са показани от такава страна, от която
става ясно как те могат да бъдат променени, а какво я интересува всичко
това тази част от публиката, която не желае нито да бъде променена, нито
да промени нещо? Дори част от онези хора, които сами неуморно се трудят
за промяната на обществото, биха искали да възложат нова задача на
театъра и драмата, без самият театър да бъде променен; те се опасяват да
не би да му навредят. До такова навреждане...... продължете от http://chitanka.info
