автор: ОРХАН ВЕЛИ
Първа е онази, тъничката като вейчица девойка,
май сега съпруга на търговец.
Кой знай как е напълняла.
Ала все пак много ми се иска да я видя,
лесно ли е? Първата любов ръжда не хваща.
Втората е по-голямата от мене кака Мюневер,
когато и да зачетеше моите писма,
които хвърлях в нейната градина, се превиваше от смях.
А аз, когато и да си ги спомня,
Като че е днес, потъвам в срам.
Четвъртата – една разгонена жена,
която ми разказваше все врели-некипели.
А веднъж пред мен дори се разсъблече.
Минаха години, не можах да я забравя,
колко пъти я сънувах.
Петата подминах, ето ни на шестата.
Наричаше се Нуринниса.
О, моя прелестна,
о, моя мургава,
о, моя плът и кръв, Нуринниса.
Седмата е Алийе – капризна дама.
Ала много много не можах да й се наслаждавам
като всякоя капризна дама –
скъпа като обеци и кожено палто.
Осмата пък е онази калпавата,
в другите жени чест търси,
ала в нея ако търсиш, вдига врява до небето.
И отгоре на това…
мошеничка, която ще те продаде за пет пари, преди да си усетил.
Деветата се казваше Айтен.
Докато е на работа, робуваше на всеки,
но излезе ли от бара,
лягаше с когото си поиска.
Десетата излезе умна
... и си тръгна…
А че беше права, права беше.
Любовта била за богаташи,
любовта била за безработни.
Две сърца ако в едно се слеят,
на палат оборът се обръща, но и
двама голи само на хамам подхождат.
Жена, привързана за работата си бе единадесетата.
Как иначе,
бе надничарка при един злодей...
нощем влизаше във стаята ми
и оставаше до сутринта.
Напиваше се със коняк.
А с пукването на зората се залавяше за работа.
Да дойдем на последната.
Към никоя не се привързах
колкото към нея.
Не само бе жена, но и човек.
Не беше ни капризна,
нито алчна.
Казваше: да можеше да сме свободни,
и да можеше да бъдем равни.
Умееше еднакво да обича
и живота, и човеците.
__________________
За Истанбул
Април
Невъзможно е
да пишеш стихове,
ако си влюбен:
да не пишеш – също,
ако е април.
Покана
Чакам те.
Ела в такова време,
че да няма как да се откажем.
Хубавото време
Мен хубавото време ме погуби,
в такова време изоставих службата си
във Вакъфите.
Пропуших пак в такова време,
влюбих се – в такова време.
В такова време аз забравих
да се връщам вкъщи с хляб и сол,
и все в такова време
болестта да пиша стихове ме мъчи.
Мен хубавото време ме погуби.
Птица и облак
Птичарю!
Ний и птици,
и дърво си имаме.
От тебе само облак искаме
за сто пари.
Карамфил
Да, прав сте, вероятността не е красива
колкото изкуството да преувеличаваш –
десет хиляди убити във Варшава
и това
един моторизиран континент да не прилича на
„Донесен от устните на твоята любима“ карамфил.
1939
Първа е онази, тъничката като вейчица девойка,
май сега съпруга на търговец.
Кой знай как е напълняла.
Ала все пак много ми се иска да я видя,
лесно ли е? Първата любов ръжда не хваща.
Втората е по-голямата от мене кака Мюневер,
когато и да зачетеше моите писма,
които хвърлях в нейната градина, се превиваше от смях.
А аз, когато и да си ги спомня,
Като че е днес, потъвам в срам.
Четвъртата – една разгонена жена,
която ми разказваше все врели-некипели.
А веднъж пред мен дори се разсъблече.
Минаха години, не можах да я забравя,
колко пъти я сънувах.
Петата подминах, ето ни на шестата.
Наричаше се Нуринниса.
О, моя прелестна,
о, моя мургава,
о, моя плът и кръв, Нуринниса.
Седмата е Алийе – капризна дама.
Ала много много не можах да й се наслаждавам
като всякоя капризна дама –
скъпа като обеци и кожено палто.
Осмата пък е онази калпавата,
в другите жени чест търси,
ала в нея ако търсиш, вдига врява до небето.
И отгоре на това…
мошеничка, която ще те продаде за пет пари, преди да си усетил.
Деветата се казваше Айтен.
Докато е на работа, робуваше на всеки,
но излезе ли от бара,
лягаше с когото си поиска.
Десетата излезе умна
... и си тръгна…
А че беше права, права беше.
Любовта била за богаташи,
любовта била за безработни.
Две сърца ако в едно се слеят,
на палат оборът се обръща, но и
двама голи само на хамам подхождат.
Жена, привързана за работата си бе единадесетата.
Как иначе,
бе надничарка при един злодей...
нощем влизаше във стаята ми
и оставаше до сутринта.
Напиваше се със коняк.
А с пукването на зората се залавяше за работа.
Да дойдем на последната.
Към никоя не се привързах
колкото към нея.
Не само бе жена, но и човек.
Не беше ни капризна,
нито алчна.
Казваше: да можеше да сме свободни,
и да можеше да бъдем равни.
Умееше еднакво да обича
и живота, и човеците.
__________________
За Истанбул
Април
Невъзможно е
да пишеш стихове,
ако си влюбен:
да не пишеш – също,
ако е април.
Покана
Чакам те.
Ела в такова време,
че да няма как да се откажем.
Хубавото време
Мен хубавото време ме погуби,
в такова време изоставих службата си
във Вакъфите.
Пропуших пак в такова време,
влюбих се – в такова време.
В такова време аз забравих
да се връщам вкъщи с хляб и сол,
и все в такова време
болестта да пиша стихове ме мъчи.
Мен хубавото време ме погуби.
Птица и облак
Птичарю!
Ний и птици,
и дърво си имаме.
От тебе само облак искаме
за сто пари.
Карамфил
Да, прав сте, вероятността не е красива
колкото изкуството да преувеличаваш –
десет хиляди убити във Варшава
и това
един моторизиран континент да не прилича на
„Донесен от устните на твоята любима“ карамфил.
1939
