автор: Аугуст Стриндберг
Замина
и последният фургон, натоварен с покъщнина. Младият мъж с траурен креп
на шапката си обиколи още веднаж стаите, за да се увери, че нищо не е
забравил. Не, всичко е откарано, абсолютно всичко. Той излезе във
вестибюла, твърдо решен да не мисли повече за преживяното. Но какво е
това? На стената във вестибюла, до телефона, е забоден лист хартия, на
който са записани разни неща: ту старателно нанесени с мастило, ту
небрежно надраскани с черен или червен молив. Ето я историята, разиграла
се през тези две бързо отлетели години — всичко, което искаше да
забрави, — записана тук. Късче човешки живот върху лист хартия.
Дръпна
го. Това бе обикновен лист от тетрадка, пожълтял от времето. Сложи го,
върху една издатина на кахлената печка в хола, наведе се над него и
зачете. Най-отгоре бе написано нейното име: Алис, най-хубавото от всички
имена, името на неговата годеница. И номерът: 15–11. Сякаш номер на
псалм, закачен в църквата преди служба. По-нататък: банката. Това е
неговата служба, основата на съществованието — свещеният труд, който му
дава насъщен хляб, покрив и съпруга. Но номерът е зачеркнат! Банката
фалира. Доста трябваше да тегли, докато си намери работа в друга.
И ето, започва се. Цветарницата и файтонджията. Годежът, а в джоба си той има много пари.
Следват: мебелната работилница, майсторът на тапети. Свива гнездото си. Бюрото за пренасяне: местят се.
Касата
на операта — 50–50. Току-що са се оженили и в неделя ходят на опера.
Седят мълчаливи, очаровани от красотата и хармонията в приказната страна
отвъд рампата. Най-хубавите минути в живота им.
Следва
мъжко име. Задраскано. Приятелят. Добра се до положение в обществото,
но не съумя да го задържи. Непоправимо бедствие, което го принуди да
замине надалеч по белия свят. Колко преходно е всичко!
Ето
че в живота на съпрузите нахлува нещо ново. Женски почерк е записал с
молив: „Госпожата“. Коя госпожа? А, дамата в широко палто, с дружелюбен,
топъл поглед. Винаги влиза много тихо и никога не минава през хола, а
отива в спалнята право по коридора.
Под нейното име личи: доктор Л.
Роднините.
Написано е „мама“. Тъщата. Тя тактично се държеше настрана, за да не
безпокои младите, а сега, когато я викат в трудна минута, веднага
откликва, зарадвана, че от нея имат нужда.
Редят
се драсканиците с молив. Черни и червени. Наемната кантора:
прислужницата е напуснала, трябва да се намери друга. Аптеката. Да,
облаците се сгъстяват! Млекопреработвателната ферма. Там поръчват
пастьоризирано мляко.
Зарзаватчията,
месарят и т.н. Домакинството се води по телефона: стопанката
отсъствува. Всъщност тя е у дома, но е прикована към постелята.
Няма
сили да прочете онова, което се ниже по-долу. Пред очите му тъмнее като
на удавник, силещ се да прогледне през пластовете морска вода. На листа
е записано: погребалното бюро. С това е казано всичко. Голям и малък:
имат се пред вид ковчезите. А в скоби: „От земята си дошъл, в земята ще
идеш“. И нищо повече. В земята ще идеш, с това се свършва. Така и стана.
Той
повдигна пожълтелия лист, притисна го към устните си и го пъхна в
джоба, на сакото си. През тези минути той отново изживя две години от
своя живот.
Не
излезе приведен от дома: не, закрачи гордо, с високо вдигната глава:
нали все пак му бе съдено да бъде поне за кратко щастлив. А толкова хора
по света така и никога не се срещат с истинското щастие.
превод от шведски: Вера Ганчева
