Здравейте и добре дошли! :)

“Не вземайте на сляпа вяра това, което сте чули. Не вярвайте на доктрини, само защото те идват от древността и са се предавали от поколение на поколение. Не вярвайте на каквото и да е, само защото то се следва сляпо от множеството. Не вярвайте на каквото и да е, само защото е било казано от древните мъдреци. Не вярвайте на истини, само защото имате пристрастие към тях или по силата на стар навик. Не приемайте за истина нещо само, защото е било изречено от някой авторитет, ваш учител, по-възрастен или по-знаещ от вас. Обмисляйте, анализирайте и проверявайте в практиката и, ако резултатите потвърждават казаното и спомагат за доброто на всички, приемете истината и я следвайте, приложете я в живота си.”
Буда

17.02.2014 г.

Камелия Кондова представя в столицата "Бай Георги има тъжни рамене"



Днес на 17 февруари, в гр. София от 18.00 часа, в ресторант „Рубаят” беше представена най-новата книга на поетесата Камелия Кондова „Бай Георги има тъжни рамене” на издателство „Мартине” – Добрич.
Новата стихосбирка на Добричката поетеса бе представена на живо на 16 февруари вечерта в „Нощен хоризонт” с водещ Кармен Манукян.



Камелия Кондова e родена през 1969  в Добрич. Съавтор е на две деца и автор на 7 стихосбирки. Първата „Повод за живот” е издадена в далечната 1988, последната /засега/ „Колко е живот да му се сърдя” – през 2010. През тези години се е „разписала” като студент – българска филология във Великотърновския университет, радиожурналист и пишман драматург /автор на либретото на два мюзикъла / в Габрово, вестникар в добруджански всекидневник. От осем години живее и работи в София.
Представените по-надолу стихове са от настоящата й книга „Бай Георги има тъжни рамене“.





ПРИЯТЕЛИ



Напоследък осъмвам на късната маса с Мария –
не онази библейската – а на моя приятел –жена.
Като виното свърши - започваме мрака да пием.
/Мене мрак не ме хваща и оставам със трезва глава./

Аз съм срещала мрак с честни сини очи и с ръчища –
щом отпуснат юмруци – се разлистват в любовни ръце.
Не съм жива след него, затова не се плаша от нищо.
Само малко ми липсва мойто бившо страхливо сърце.

Затова си крада от живота в страха на Мария.
Този толкова важен, здравословен, спасителен страх,
с който търка петна от покривката, та така да изтрие
всички смърти, които, уж с трезва ръка , но разлях.

После моят приятел се връща, по-безстрашен от мене.
Води ангел със себе си – ангел с честни и сини очи.
И събличаме думите. И оставаме само по вени.
/Той е с повече смърти – затова и по-дълго мълчи./

Пада ангелът трезвен.Той не иска от мрака да пие.
/А така си приличат – мрак и ангел на трезва глава./
И накрая разбирам, че живея в страха на Мария.
И в страха на мъжа ми. Но той е за риба сега...





ТАКА СЕ ОБИЧА ХУДОЖНИК



Нека рисува. Не мен. Аз съм смъртна жена.

Нека е някое светлонебесно момиче.

Нека е курва. Така се разказва душа.

/Аз съм наясно, че само душа се обича/.



Нека вони на мастика, на чесън и пот.

Нека от супа, от дреха, от мен се откаже.

Но нека рисува. Така се разказва живот.

/Аз съм наясно, че в този живот съм пейзажа./



Нека да гази през кал, през тела, през сърца.

Нека, когато заплача, така да се смее –

че да пресъхна. Така се разказва смъртта.

/Аз съм наясно колко съм малка пред нея./



Ще се облегна на рамото на непознат...

/Знам,че съм хубава, точно когато тъгувам/.

Но като свърши карминът по целия свят,

нека рисува с кръвта ми. Но нека рисува!





ДАЛЕЧ ОТ МЕН МЪЖЕ ВАРЯТ РАКИЯ



„Стар приятел в кръчмата изпъшка:

ТЕ не заслужават да сме трезви!”

                                      Добромир Тонев



Докато чакам новия потоп,

та преди него да не се затрия,

свещенодействат, само че без поп –

отчаяни мъже варят ракия.



Далеч от мен е този ритуал,

но в своята обреченост ме мами.

Един от тях, най-много побелял,

е с ореол – навярно е баща ми...



И аз не искам да ядосвам Бог,

но виждам ясно как с венец от тръни,

един от тях – най-тънък и висок,

първак отпива – сякаш е синът ми...



Пак там, насред цигарения дим,

един от тях продумва мойто име.

Навярно е несбъднат, но любим.

И сигурно ме мисли за любима...



И се отваря с крехка светлина -

на ада ли ,на рая ли вратата...



И... всичката ми мъка излетя

далеч от мен. Навярно е душата.





КОГАТО ХАСКОВО Е СПОДЕЛЕНО



Във нощта на голямото можене,

през която се случват магиите

и жените си спомнят за кожата,

а мъжете си мерят... ракиите.



Във нощта за разстрел на приятели -

оредели редиците лъсват.

И жените припадат по лятото ,

а мъжете са есенно-късни.



Във нощта на китари изстинали,

песента е през облак далечна.

И жените са вече без минало,

а мъжете – без бъдеще вече...



Остани тази нощ до сърцето ми

- тази фигурка тъжна от восък.

Ще ти дам всички думи проклети.

Уморих се сама да ги нося...





ДЕЛЧЕВО



Бабичката шари пред очите ми.
Сякаш ту я има, ту я няма.
"Що седиш на сянката - ме пита.
- Ти ли си от хляба по-голяма?
Как без слънце искаш да узрееш?
Кисела и клисава ще станеш.
Може да се храниш със идеи,
но тежко, на който с теб се храни."





РАЗБИРАМ Я...



Разделям се със теб за кой ли път.

И в сряда, и във петък, и в неделя...

Оставам по душа, затривам плът.

/Но и с душата после се разделям./



Расте вина със благороден ранг.

Не съм родена да разтурвам къщи.

Сърцето е повреден бумеранг –

запращам го по теб, а не се връща!



Не знам с коя от съвестите спя,

но все по-малко спя и по-проклето.

И във съня – деца, деца, деца.

И твоите. И мойте. И детето.



Детето, нероденото дете,

което някой ден ще ме накаже.

Разделям се и днес. И не съвсем.

Но на раздяла, трябва да ти кажа:



докато спеше – снощен, гол и бос,

с пулсиращи и уязвими вени,

така ми заприлича на Христос,



че проумях  Мария Магдалена.





НЕ Е МАЙКА ТЕРЕЗА



Погали смърт – превърна я в живот.

Прибра едно бездомно пеленаче.

Пося любов – поникна райски плод.

Нахрани с него  няколко палача.



По пътя си премести планина,

вода избистри и змия прегърна.

Пресече със слепеца вечността

и след това за друг слепец се върна.



Спаси ловец. Сега лекува вълк –

докато светне сивата му риза.

Не е от благородство и от дълг.

И много е далеч от алтруизъм.



Да, има нещо гнило във това.

Разбрах, под тези триста тона нежност,

защо спасява чуждите сърца.



Защото нейното е безнадеждно.





МАНТРА



Трябва да съм силна, силна, силна.

Не за трима,боже, а за десет.

Трябва светлината да ми стигне –

та да видя пилците наесен...



Трябва мама да не се тревожи.

И синът ми да не е виновен.

Трябва след милувката на ножа

да остане естетичен спомен.



Трябва да съм ангелски красива,

та любимият да осъзнае,

че в мига, във  който си отивам –

просто правя крачката към Рая...



Трябва най-добрия си приятел

за добро момиче да оженя.

Та в мига, във който ме изпрати,

да е влюбен и щастлив и... верен.



Трябва да прилича на поема

моето напускане на всичко.

Но животът взема, взема, взема...



Някой друг да го чете  на срич –ки...






БАЙ ГЕОРГИ

...................... автор: Елена Биларева



Бай Георги има тъжни рамене.

Но псува...и тъгата си изправя.

На гняв я сторва. И така расте,

че му е крива цялата държава.



Сами сме. И държавата съм аз.

Бай Георги става грозен и  циничен.

„Млъкни ,ма, курво!” – извисява глас –

Да пукнеш!”  А пък всъщност ме обича.



Бай Георги няма пътища назад.

Каквото е живял, го е подпалил.

И вече никой не го помни млад.

И той не помни. Помни само залез.



Сами сме – значи залезът съм аз.

Примигвам с бивши мигли на момиче.

„Иди си, залез” – извисява глас –

Проклет да си!” А всъщност ме обича.



Бай Георги е до болка свечерен.

И сее клетви. И пониква троскот.

Дори да няма  вече божи ден,

си има стара приказка със Господ.



Сами сме – значи Господът съм аз.

Той затова три пъти ме отрича.

„Да ти го... в Бога – извисява глас –

Презирам те! – а всъщност, ме обича.



И се смалявам – от жена – в дете.

И вече нямам сили да се боря.

Любимият е с тъжни рамене.



Но нека за бай Георги си говорим.





РОЖДЕСТВО



Сняг заваля в онази нощ, но късно.

Светът не можеше да стане бял.

Човечеството вече беше мръсно.

То вече бе направено от кал.



Затътри Йосиф калните галоши

към кръчмата – да черпи по едно.

По три изпиха. Гледаха го лошо:

баща на син с небесно потекло.



И той се срина. Злото се прокрадна

Във - иначе добрата му душа.

И се прибра вместо с букет – със брадва.

Замахна, но се свлече във калта.



Мария С гняв измоли небесата,

на две превита в калния си шал:

Дано синът ми ходи по водата!



Дано и той не гази в тази кал!




ЗА БАЙ ГЕОРГИ

"Бай Георги има тъжни рамене.
 Но псува...и тъгата си изправя."
                                       Камелия Кондова


Бай Георги мисли като мъж.
И като мъж до дъно пие.
Света е бистрил неведнъж.
А пък светът – това сме ние.


Разбира всичко. Или не –
поне си мисли, че разбира.
Разчесва мисли и  кълне.
А мислите - това сме ние.


И две и двеста е видял.
Сега му сипах две по двеста.
Не ми се вижда остарял.
Без очила поглъща вестници.


В кръвясалите му очи
потъва преварена мъдрост.
Той знае. Само че мълчи.
Така ще си мълчи до утре.


Бай Георги има две деца,
които никога не идват.
„Светът ги взе и разпиля.”
И той заплаква ситно-ситно.


Бай Георги малко е невеж
и пó не ги разбира тия.
И час по час света кълне,
а пък светът – това сме ние.
 ...
Информационна агенция:
Аrt.liter-info.news.dobrich
Николай Пеняшки - Плашков